Изтича между пръстите ни времето. Изтича като пясъка. Като насън преминава животът. Ту чист и светъл, стоплен от лъчите на любовта ни; ту студен и тъмен, замръзнал в ледените води на злобата, омразата, завистта и предателството. Текат си годините безшумно и неусетно, трупат спомени, а паметта избира – не иска да си спомня за злото, все към доброто поглежда.
Да, но в потайните кътчета на душата ни се крият и спомени, свързани с моменти, когато сме били наранявани, предавани, боляло ни е. Но така е устроен животът – да има и добро, и зло.
Добро и зло – ад и рай! Те съществуват на тази земя не като отделна същност, а като едно цяло. Не съществува човек, който да е срещнал по своя житейски път само добро или само зло. Ако се вгледаме внимателно в своята, ще видим, че тя е низ от бели и черни мъниста. В нея си дават среща любовта и омразата, красивото и грозното, доброто и злото. След престъплението идва разкаянието, след вината проговаря съвестта и дава нови насоки на душата.
Доброто и злото са вътре в нас. За съжаление, днес човешката душа по-добре е опознала омразата, завистта, злобата, отколкото любовта, милосърдието, добратата. Защо? Как стана така, че повечето ни съвременници се озлобиха, отчуждиха и започнаха да злословят едни за други, да пречат на другия, да ненавиждат успелия, да подливат вода на куражлията… и още, и още. Днес хората не отварят устата си, за да кажат някоя добра дума, а за да просъскат с „отровните“ си езици. Всички са се увълчили.
Днес – в деня на прошката, старите храмове са отворили врати, но ние надникваме вътре само за да послушаме молитвения напев, да запалим свещи и да поискаме опрощение за греховете си, а после на улицата, вкъщи или на работа пак да ги направим. И пак да погледнем към иконата на Божата майка или на Иисус, прошепвайки смирено „Прости ми за стореното и ме благослови за голямото добро, което непременно ще извърша!“ Обещаваме, но бързо забравяме!
Доброто?! Мога ли да кажа, че наред със злото то също царува?! Не съм убедена! Макар и да има състрадателни, милосърдни, човеколюбиви хора, те са на изчезване. Повечето носим в душите си мътилка и задушаваме онази светлинка, с която сме дошли за добро на този свят! Забравили сме, че доброто е в самите нас и чакаме някой друг да го стори. Отчаяни от това чакане, забравяме за милосърдието, приятелството, прошката – все парченца от Рая, от доброто. Забравяме да мислим, да чувстваме, да общуваме помежду си. Слепи сме за красотата. Неми сме – свидят ни се топлите думи, бягаме от благата реч като от проказа, мълчим, когато трябва да произнесем такива светли слова като: прошка, разбирателство, любов, честност, почтеност…
Диляна ЦВЕТКОВА