22
Нед, Сеп
12 Нови статии

Общество
Инструменти
Шрифт

Виждаш толкова красота около себе си, колкото сам си позволиш да видиш

Голям интерес в Свиленград предизвика представянето на романа „Живот в скалите“ на хитовата писателка Мария Лалева, за което „Старият мост“ писа в предишния си брой. Конферентната зала в хотел „Свилена“ бе изпълнена до краен предел с нетърпеливи читатели, които очакваха да чуят повече за книгата лично от автора й. „В романа става въпрос за пътя до ръба на нашите граници. Тогава, когато си там и трябва нещо да направиш. Посланието, което исках да предам на читателя, е, че ние сме собственият си избор и че няма виновни или заслужили за провалите и успехите ни извън нас самите“, подчерта Мария Лалева по време на срещата. Ето какво още каза тя в специално интервю за читателите ни:

- Мария, на представянето на книгата ти в Свиленград присъстваха доста твои почитатели. С какво, според теб, успя да спечелиш сърцата на хората?

- Почти всички журналисти ми задават този въпрос, но аз нямам категоричен отговор. Може би емоционалността и това, че историята е обикновена, съвременна, човешка, предизвиква читателите да се откриват в героите. А може би откриват онази приказка, която възрастният все още носи в сърцето си и иска да вярва в нея.

- Вече 30 седмици романът „Живот в скалите“ не слиза от класациите за най-продавани книги в редица книжарници, а само за 3 месеца се превърна в бестселър на 2018 г. Очакваше ли такъв фурор?

- Трудно възприемам думата „фурор“. И не мисля за книгата в тази посока. Далече по-важното за мен е, че тя предизвика въпроси, че хората искат да разговарят за нея, че ги вълнуват героите, думите им, съдбите им. И най-важното, че поглеждат към собствените си дни, решения и постъпки, към себе си и другите по по-различен начин след прочита ѝ.

- Лично аз, като читател, в романа намерих доста отговори на въпроси, които ме вълнуват и съм разсъждавала върху тях не веднъж. Кой е твоят отговор, който искаше да дадеш с тази книга?

- Исках да припомня нещо много значимо на всички, които ще я прочетат. А именно, че носят в себе си много повече красота, сила и познания, отколкото си позволяват да виждат в дните си и в себе си. Че любовта не е просто връзката между двама души, а състояние, отношение към света и другите. И че е въпрос на избор посоката, в която ще се развиваш.

- Героите в „Живот в скалите“ са твърде реалистични. Имат ли прототип в реалния живот?

- Не, събирателни образи са. „Крадях“ си ги от всички, с които съм се срещала, общувала, обичала, разделяла. Героите са нахални, със собствена воля. Ето, баба Настасия трябваше да се появи съвсем за малко в един момент от сюжета. И изведнъж тая жена като й стана тясно там… И като се заобажда и занарежда. И аз започнах да я следвам. Героите си се пишат сами. Ако започнеш да ги обираш или да им разпореждаш, ги осакатяваш. Никой няма да им повярва. Но героите в книгата нямат реални прототипи. Има истински случки, думи, диалози, но няма реален Михаил, Демир, Павел, Марина, Луиза и баба Настасия. Събирах ги от много хора и много чужди думи и съдби.

- Сред мои познати съществува мнение, че книгата е сладникава. Защо, според теб, романът създава толкова противоречиви реакции у хората?

- Хубаво е, че предизвиква противоречиви реакции. Това, за мен лично, е показател, че книгата вълнува. Щеше да е много притеснително, ако всички я харесват или отхвърлят. Или още по-неприятното - да премине „като глас в пустиня“. Крайните реакции винаги са признак за провокация, за това, че нещо не е минало без да бъде забелязано. А това как е реагирано е личен избор на всеки читател. Най-хубавото съобщение, което съм получавала по повод „Живот в скалите“ е от един мъж, който ми забрани да го публикувам, макар и много да го молих. Той ми написа, че ме мрази, защото дъщеря му, жена му, приятелят му се разхождали с моята книга и каквото и да им кажел му отговаряли с „не е така“ и започвали да го оборват с цитати от нея. Вбесен и с голямо недоволство отишъл и купил „Живот в скалите“. Взел си тетрадка и два химикала и се опитал да обори абзац по абзац. Стигнал обаче до края на глава „Михаил“, затворил книгата и започнал да я чете отново. Извини ми се за чувствата, които изпитал отначало. Подчерта, че най-ценното в книгата ми било това, че тя е жива. От време на време си препрочитам това негово съобщение, защото е от човек, чийто възгледи съм успяла да обърна.

- Докато четох монолога на Марина, не знам защо, но свързах героинята с теб. Лично ти в кой от образите се разпознаваш?

- Във всички герои ме има по малко, но в никакъв случай не съм Марина. По-скоро не приличам на никого и не бих казала, че мога да се припозная в който и да било от персонажите в книгата. Не съм и Демир, защото не съм толкова мека. Понякога си мисля, че ме „има“ най-много в Михаил и в Павел, а може би и в Луиза.

- Един от любимите ми цитати в книгата е: „Ние, хората, не осъзнаваме колко много красота можем да създаваме с енергията си, с мислите си, с думите си, с любовта си. Ако знаехме какво оставяме около себе си във въздуха, ако можехме да го видим, щяхме наистина да приличаме на ангели, които разпръскват само светлина и добро“ - думи на Марина минути преди да си иде от този свят. Защо напоследък хората се отчуждиха едни от други и по-скоро вместо да пръскат светлина залагат на тъмнината в душите си?

- Точно по причината, че не осъзнават какво оставят след себе си и около себе си с мислите си. Хората приемат за реално само това, което докосват, виждат и чуват. Но гневът, страховете, мислите за отмъщение, задоволството от превъзходството и надмощието, лъжите, двуличието, егоизмът изграждат около човека една невидима стена от негативизъм, която става все по-дебела и устойчива. И още по-страшно - заразна е. Да бъдеш отговорен към мислите си е не по-маловажно от отговорността към думите и действията. Според мен това е причината за отчуждението и агресията - „оставяме във въздуха“ все повече черно, сгъстяваме го, разболяваме и другите, и себе си. Не ти ли се е случвало да срещнеш човек усмихнат, интелигентен, отзивчив, а пък необичан от повечето хора. Пак е същата причината - тази невидима стена от негативни мисли, които този привидно прекрасен човек е изградил около себе си. И очите, и ушите, и разумът могат да бъдат излъгани. Но душата - не може. Хората до такава степен се овълчихме, начернихме, че някак си ни идва естестевно първо да критикуваме, да не харесаме, първо да приемем лошото. Свикнахме да са ни черни новините, черни филмите, черни книгите, че когато се появи нещо, което казва: „абе ти знаеш ли колко си готин, колко си красив“, го приемаме за ненормално. Да си емоционален като че ли стана белег за незрялост и глупост. А всъщност е изключително красиво, когато хората са емоционални. Тази красота исках да застъпя в „Живот в скалите“, която казва на читателя: „Ти, който четеш това, си прекрасен. С всичките ти колебания и грешки, с твоята човешка нормалност и ограниченията на човешкото ти съществуване. Прекрасно е, че те има, че имаш чувства и емоции, че си задаваш въпроси, че си отговаряш, че имаш смелост да се променяш. Ти си важен, твоят живот е важен. Нещата в този живот не са толкова сложни, те са твой избор и само от това с колко любов правиш изборите си, зависи какъв ще бъдеш“. Всеки от нас има нуждата и правото да знае, че е важен и красив, значим. Питат ме къде на куп съм срещнала толкова красиви хора. Истината е, че виждаш толкова красота около себе си, колкото сам си позволиш да видиш.

- През цялото време в романа говориш за Бог. Ти лично вярваща ли си и в какво се изразява вярата?

- Да, вярваща съм, но не съм религиозна. В моите представи религията е един от начините за ограничаване на човешката свобода. Не бих могла да вярвам в нещо, което ме заплашва и изисква да се страхувам от него. Влиза в конфликт с усещането ми за обич и красота. Но вярвам, че това, което наричаме Бог е там, където има любов, честност и свобода. Религиите са просто различни маршрути, по които се стига до едно и също нещо.

- Кой е твоят любим цитат от „Живот в скалите“?

- От глава „Марина“: „Убедена съм, че ако свети Петър наистина съществува някъде горе, той би попитал само едно: „Колко любов даде и колко любов си отне?“ Жалко, че няма да чуя отговорите на мъжете си. Но знам какъв е моят отговор, пък Дядо Боже да съди. Макар да вярвам с цялото си сърце, че Бог не съди. Човекът съди. Това е човешкият ни начин да наказваме всичките си прояви на нелюбов. А нелюбовта не бива да се наказва, трябва да се лекува. И може да бъде излекувана само с любов“.

- Допреди да напишеш „Живот в скалите“ имаш издадени няколко стихосбирки. Защо реши да смениш жанра?

- Не беше мое решение. Следвах си интуицията. А тя ме водеше към прозата и точно тази форма на написване на романа. Вътрешният свят, изживяванията на героите, колебанията им, мислите им бяха по-важни за мен от действието. Беше ми необходимо да покажа как една и съща случка се възприема и изживява от позицията на всеки един от героите. Когато една история се разказва от първо лице, единствено число, усещането за близост с героя и емоциите му е много силна.

Интервюто взе: Диляна ЦВЕТКОВА