Вълче поле е първото българско село, в което българските войници влизат на турска територия преди началото на Балканската война. Това пише проф. д. и. н. Камен Гаренов (отец Петър) в своето изследване на Вълче поле, което нарича „селото с недописана история“. Проучването е публикувано в том 12 на сборник „Тракия“, издание на хасковския филиал на Тракийския научен институт със съдействието на общината.
Според проф. Гаренов изследователите сякаш подминават това селище, оставяйки някакви фрагментарни данни, затова той събира оцелялото в народната памет, в научната литература и в краеведските проучвания. Местните хора, цитирани от краеведа Яна Манолова в нейната книга си спомняли за стар път, който водел право към Курткале. На това място първо са изградили крепост древните траки, през Средновековието тя е била допълнително укрепена и разширена. През 1932 г. археологът Иван Велков, който провежда разкопки при с. Мезек, предприема две експедиции, като извършва теренни обхождания и на Курткале и Вълче поле. Изследователи споменават за две пещери-светилища под селото. Според хасковския археолог Димчо Аладжов „тук са намерени останки от мраморен релеф на тракийски конник“. На границата на землището между Вълче поле и с. Камилски дол , в местността Трите чуки, е открита голяма мраморна надгробна плоча с релеф на тракийски конник с посветителен надпис , която откарали в двора на черквата в с. Вълче поле. Тук, облегната на стената на храма, тя преседява няколко години, приемана от населението като изображение на Св. Георги. През 1958 г. каменната плоча е пренесена в историческия музей в Хасково, където може да се види и сега.
Авторът разказва за скалните масиви Куш кая, за многобройните трапецовидни ниши, които изпъстрят скалите, за откритите от археолози железни рудници край с. Вълче поле и с. Камилски дол, за първото известно писмено споменаване на Вълче поле в документ от 1562 г..
Значимо място е отделено на събитията в този край по времето Балканската война от 1912-1913 г. - преломно и трагично събитие в нашата история. Цитирана е местна легенда за щурма на Курткале, както и записки на ротмистър Светослав Акрабов от пловдивския 3-ти конен полк :“...Целият глух западен свят да чуе героизма на българският войник, да чуе започнатата неравна борба. В бурните отсечени залпове, в клокотенето на картечниците гинат синове на земята, що ги е откърмила. Гори окрайнината на селото. ..Боят продължава далеко на север и юг. Към пладне селото е вече освободено. Цялото село изпълни църковния двор. Сияющи и тържествуващи, селяните посрещнаха първия дълго очакван ден - денят на свободата!“ По силата на Цариградския мирен договор от 16 септември 1913 г. Османската империя си връща Източна Тракия с Одрин. По щастлива случайност село Вълче поле остава пак на границата, но този път в пределите на свободна България. Изгорено и опустошено, то започва бавно да се съвзема и да гледа към неясното бъдеще.
Селото получава официално името си през 1951 г. „Орисията на с. Вълче поле, като гранично селище от прабългарско време досега, продължава, пише авторът.
Продължават да падат и убитите за честта на Родината под девиза „Нито крачка назад - зад нас е България!”. .. Когато през 1958 г строят язовир „Ивайловград”, идват нови заселници. А поради намаляване на населението през 2000 г Общинския съвет Любимец закрива кметството. Един ням свидетел на събитията в с. Вълче поле от 1854 г. досега, продължава да е 15 метра високата бяла топола в местността Старите гробища, отблязва изследователят.
В своето проучване проф. Гаренов подробно се спира на черквата „Св. Георги”. При опожаряването на селото през 1913 г. тя е изгоряла , за което свидетелстват обгорени икони. Авторът прилага препис на инвентарното състояние на храма, направено през далечната 1964 г. Храмът е построен през 1926 г. от майстор Тома от Македония. Майсторите на иконостаса са Васил Шопов и Димитър Узунов. Повечето от иконите са от 1927 г. На някои , рисувани през 50-те години, личи името на зографина Кирил Кънчев от Калофер. Камбаната е изработена от метал от братя Алексееви от Пловдив през 1912 г . Знае се, че тя е отлята на място в селото от бронз, който е подарен от християните. Сред богослужебните книги най-старата е „Постен триод“, съдържащ служби на подготвителните и великопостните седмици до Великден. Отпечатана е през 1902 г. в Киев. Старинно е и „Свето Евангелие“, отпечатано през 1910 г. в Солун .
Заставам днес смирено пред този ням свидетел на една героична епоха, в която националният идеал на българина не можа да се осъществи. Този малък храм не е величав паметник на културата, но неговото национално значение е огромно за запазване на народностното самосъзнание, пише проф. Гаренов. Надявам се моите скромни пътни записки да послужат при събирането на една подробна история на селото, допълва проф. Гаренов..
Камен Гаренов е роден през 1956 г. в Хамбар дере, Смолянско.Завършил е богословие в СУ “Св. Климент Охридски. В свещенически сан е ръкоположен в Араповския манастир през 1992 г., където приема името Петър. От 1997 г. поема църковните дела в Кърджали. Професор е в Пловдивския университет „Пайсий Хилендарски” , доктор на историческите науки и доктор по теология. Научните му интереси са свързани с историята на Българската православна църква, с дейността на военното духовенство в България през периода 1878–1944 г. Капиталният му труд носи заглавие „Източни Родопи – история на селищата и населението”, който обхваща изследване на около 2000 обезлюдени и живи селища в България и Гърция. Свидетелство за смисъла и значението на неговото духовно и научно присъствие в българския обществен и културен живот е излезлият двутомен сборник „Мултикултурният човек“ с научни изследвания в чест на отеца професор , който изпълнява мисията на свещеник, работещ в енории със смесено в етническо и религиозно отношение население. З
латка Михайлова
Снимки Янко Найденов
